Дилиян е от онези млади хора, които не се оплакват от проблемите си, а им намират решение. Той смята, че хората с увреждания имат право на по-качествен живот и работи за позитивната промяна на статуквото. От 2018 г. е младежки делегат към ООН. Занимава се с психология, сензорна фотография, актьорско майсторство и писане на поезия.
Разкажи ни какво точно представлява сензорната фотография?
Сензорната фотография съществува от 50-те години. Тогава фотографите са се занимавали с правенето на емулсии и проявяване на кадри. По същество тя не се различава от фотографията, просто се използват различни методи за постигане на крайния продукт – снимка или видео. Незрящ човек може да бъде сензорен фотограф, ако си сложи инфрачервен обектив на фотоапарата. Той ще снима в инфрачервен спектър, който не се вижда в момента на заснемане, а едва след като излезе снимката.
Това е фотография на изненадата. Незрящ фотограф лесно може да предвиди какво ще излезе на снимката, защото най-често снима с помощта на асистент. Неговата задача е да помага, да описва какво има наоколо. Сензорният фотограф трябва да знае всичко, което знае и обикновеният – светлина, цветове, как се монтират снимки или видео.
Добре е това да е съобразено с правилата на цифровата фотография, защото се допълва качеството на работа. Едно от най-трудните неща за незрящ човек, който иска да използва този тип фотография, е да си намери говорещ софтуер. Друг вариант е да има асистент, който с малко думи да казва много, т.е. да се извлече максимално много информация за това каква е обстановката или светлината. Аз имам около 2% зрение и мога да се ориентирам откъде идва светлината, но един напълно незрящ човек ще трябва да разчита напълно на чужда помощ. В момента концепцията за незряща фотография се смята за доста новаторска и революционна дори сред незрящите. На много от тях им допада идеята, но им трябва време да осмислят самия процес.
Какъв е начинът ти на работа?
Ако преценя да снимам нещо, просто решавам как да аранжирам снимката (както правят всички фотографи) и след заснемане питам асистента си дали конкретното нещо е влязло в кадър. Държа на високото качество и по принцип работя с човек, но ако е пост за социални мрежи мога сам да направя снимката и да я обработя. Разбира се, допитвам се до чуждото мнение, за да преценя дали финалният резултат е добър. От февруари развивам свой TikTok канал. В него снимам предимно себе си и рядко съм извън кадър, като за целта някой от близките ми помага да наглася нещата, след което просто се заснемам. Монтирането също е доста интересна част от процеса на работа. Най-добре е заснетият материал да се изгледа от зрящ човек, тъй като за момента няма говорещ софтуер за монтажи.
Как твоя снимка попадна в архива на Getty Images?
Тази снимка е от Ню Йорк и е от времето когато бях младежки делегат към ООН. Представлява пейзаж на Манхатън и нямаше да бъде качена никъде, ако моята приятелката не ми беше предложила да добавим нея и още няколко снимки в едно приложение за stock фотографии. Самата снимка беше направена случайно, защото се водих по описанията на хората около мен. Ако нямах чисто фотографския рефлекс да усещам какво става около мен и снимката нямаше да я има. Това пак е вид опит – да обръщаш внимание на това какво споделят околните.
Какви бяха твоите задължения като младежки делегат на ООН?
България винаги е имала силни позиции и послания, а нашата програма за младежки делегати е една от най-старите, тя се случва от около 14 години. Целта е младежите да имат представители в ООН. Избират се приоритети, по които се работи. От 2018 г . насам това са качествено образование и качествена работна среда, като ние работихме и по сектор здравеопазване. Българската мисия е една от най-подкрепящите, защото посланикът на България в ООН често се отказва от изявление и дава думата на младежки делегати, а това не се случва при много държави. Съвместно с УНИЦЕФ и ЮНЕСКО направихме две големи събития за хора с увреждания. Чувствахме се чути и можехме да обърнем внимание на проблеми, за които не се говори. И в двете събития засегнахме теми, които е трудно да бъдат разбрани, защото хората с увреждания нямат нужда единствено от финансово подпомагане. Ако искаме да имаме развити общества, е необходимо да разберем, че хората с увреждания могат да бъдат не само работници, но и предприемачи.
А какви трудности среща един човек с увреждания в ежедневието си?
Разходките навън са трудни. Аз знам един единствен маршрут в мола, но там има много отворени места, които са дезориентиращи за незрящ човек. Лично аз не мога да се ориентирам сам в моловете, които са естествено място за разходка на зрящите хора.
Когато ми се налага да изляза, ако не познавам маршрута, разчитам на белия бастун и GPS. Ако съм на непознато място се обаждам на някой близък, за да ме ориентира къде се намирам и да ми каже накъде да вървя.
Проблемите са регионални. В Пловдив например маркировките по улиците не са много ясни, а в София е доста по-лесно да се ориентираш къде се намираш. Един друг проблем: доста често се случва хората да те сграбчват в желанието си да помогнат, а това може да бъде смущаващо и притеснително. Тъй като се е случило неочаквано, може да се стигне и до по-агресивен отказ от страна на незрящия.
Това ли те провокира да се присъединиш към Сдружение Общност Мостове и кампанията ,,От хора за хора‘‘? Каква е твоята роля там? Това, което ме привлече към каузата, беше желанието им да се говори за способностите на хората с увреждания, а не за това какво им липсва.
Аз бях едно от лицата на кампанията. Освен това бях нает като външен специалист в качеството ми на професионален сензорен фотограф. По време на снимки си сътрудничих с несензорен фотограф и за мен това беше много приятно изживяване. Ще продължавам да им помагам, защото това, което правят за хората с увреждания, е важно. През 2016 г. заедно с един приятел основахме фондация ,,Визионер‘‘. Бяхме провокирани да го направим, тъй като и двамата сме незрящи и смятаме, че Съюзът на слепите в България като цяло изпраща негативни послания. Ние искахме да правим по-позитивни неща, да обучаваме незрящи на полезни умения. В един момент се появиха и хората от Сдружение Мостове, които са много по-голяма и опитна организация, а тяхното послание е същото като нашето. То е да опитаме да разберем какво е онова специално нещо, което има в един човек с ограничения, а не какви са проблемите му.
По професия си психолог. Как избра да се занимаваш с психология?
Избрах психология, тъй като нямах възможност да запиша актьорско майсторство. Много от театралните актьори, които харесвам, са завършили и психология, а аз реших да последвам техния пример. Работя по две направления: екипно и индивидуално. При личните консултации прилагам позитивна психология, а за големите организации използвам бизнес психология. Мои клиенти са УНИЦЕФ България, там работя като организационен психолог, но използвам също педагогическия си опит, а и този като младежки делегат. Това, което ми прави впечатление, е, че хората в България проявяват голяма толерантност към неправилните неща. Например в индивидуален аспект ако някой има проблем със съня, той търпи месеци, дори години преди да предприеме действия. В работен план пък често срещам хора, които губят мотивация и работят под способностите ти. Това също бива толерирано дълго време. Изненадващо е колко време хората приемат неприятните неща, които им се случват. За сравнение, международните ми клиенти по-бързо стигат до идеята, че им трябва помощ, докато в България хората проявяват огромно търпение, но все пак имат идея какво да променят и къде е проблемът.
Какви са твоите наблюдения покрай кризата с коронавируса? Как се отрази това на клиентите ти?
Като човек, който е свързан с неправителствения сектор, мога да споделя за две проучвания на УНИЦЕФ България сред младежи между 14 и 24 г. Според изследването, нивото на тревожност не се е променило много, децата слушат най-вече родителите си. Променило се е това, че на младите хора им е липсвало излизането с приятели, а това разби мита, че те се интересуват само от технологии. Има леко повишена депресивност и склонност към притеснения. Другото изследване пък беше насочено към интернет и медийното съдържание. В него става ясно, че младежите осъзнават, че прекаляват с използването на мобилни устройства.
Покрай всички други инициативи успяваш да намериш време и за изкуство. С какво се занимаваш?
Преди кризата бях решил да възстановя един свой моноспектакъл, който играх преди години, но с оглед на събитията плановете ми пропаднаха. Много ми липсва сцената, последно играх преди 2 години, заедно с една трупа от незрящи актьори. Участвахме във фестивал в Сибир и спечелихме специалната награда на публиката. В този конкурс ние бяхме единствената незряща трупа от целия свят. Иначе съм част от Дружеството на пловдивските писатели, имам издадена стихосбирка, участвам в различни поетични конкурси, като пиша предимно в бял стих. Животът ми е свързан с културата и изкуството, защото бизнесът и политиката са важни, но нещата, които определят доброто развитие на едно общество, са културата и образованието.
