Делтата на Окаванго.
Намира се в Ботсвана.
Tериторията на водните лилии. Най-красивата капка сълза между две огромни пустини - Намиб от запад и Калахари на изток.
Между небитието на едната пустиня и вакуума на другата.
Да, Делтата на Окаванго е именно това: най-големият оазис на планетата.
Заема площ, голяма колкото Македония. И за пътешествениците е едно от най-най-красивите места на Земята.
Дотам се достига много трудно. Пътят минава през една пустиня във всяка посока. Независимо от къде идваш и от какво се зaвръщаш.
А аз бях там. В кралството на водните лилии. След преkосените пустини. След изкатерените дюни. След пясъчните бури. След жажди и пожари.
Пълноводната Окаванго, пристигаща от Ангола и разливаща ce в безкрайната равнина. Щедра като награда. Като обезщетение.
Там, между двете огромни пустини.
Там слоновете пристигат от дългия си път в сушата.
По-уморени са дори от самия теб. Покрити с прах и бръчки аскети. Изнемощели колоси. Пристъпват бавно. Тежко, с молещи крачки.
Сините огледала на водата им се струват миражи. Но помнят. Траекторията на своето завръщане. Отплатата, която пустините даряват. Оазисът. И озовали се най-сетне в този воден рай, слоновете се превръщат в щастливи деца - гиганти, играещи си във водата. Хоботите им танцуват с водни пируети, а всяко фламинго им се покланя като изящен царедворец.
А моята ладия се плъзга по водата между тръстиките. Издълбан ствол на дърво. Носeщ се между водните лилии сън. С отворени очи, в чиито ресници танцуват залези и вселени. С всичко оцеляло, отразено в тази вода.
Този път имам време. Този път не бързам за никъде. Този път СЪМ.
Този път не ладията ми плава към залеза, а залезът се носи към нея. И ми подарява тишина . След виковете, след изгубеното в пожари и в пустини.
И слоновете вече не ca жадни.
Намерили сa своя път.
В теменужения полуздрач те са застанали на двата бряга. Като мълчаливи божества.
Като целият ми живот. В безшумната ладия, плъзгаща се върху огледалните води. Между две огромни пустини.
