Преди да напусна Атина, преди да взема със себе си неизчерпаемите слънце и история, се разхождам за последен път из любимия ми квартал тук. Само на двайсетина пешеходни минути от апартамента ми е, а за да го достигна, трябва да мина през градините в подножието на Акропола, да извървя уличките на старата Плака, разпростряли се като капиляри и носещи имена като „Хера", „Ерос", „Цирцея". И после идва той - любимият ми квартал на Атина. Сигурно защото десетките пъти, в които го достигнах, прекосяваx по пътя си до там пак и пак сърцето на сърцето на сърцето на Атина. Името на любимия ми район е „Екзархия".
Древногръцка дума е „екзархия", разбира се - извън наложения й впоследствие православен контекст тя означава ВЪРХОВЕНСТВО. Ден след ден „Екзархия" ставаше все по-върховна за мен. Защото това е кварталът на хората на изкуството. Територията на тяхното върховенство. Атинският Монмартр. Мястото, където животът е смел, цветен и неподвластен. Бунтарски. Но без омраза. Една анархия, в която агресията липсва!
Повечето стени на сградите в „Екзархия" са всъщност картини - дръзки, предизвикващи, питащи. И вероятно трудни за мнозина. Но не е ли това смисълът на изкуството - да е неудобно, да „пречи", да е дори светотатствено в атрофиралите очи? Да е безстрашно в цветовете си. На границата между глад и прахосничество. Да е храбро в посланието си. Плесниците му да са целувки, а целувките му да са неумираща младост. По ъглите да свирят дългокоси, влюбени виолончелисти, а една поетеса с остри скули, седнала на тротоара, да създава живота си отново върху листи хартия, които един ден ще изгори в есенна камина. Да е всички сезони едновременно...
Да бъдa попитан от един балкон, дали не съм Дионисий. Да продължа картинната революция от стените, да я оставя да потече по вените ми. И за всичко да има време - „отредено за всяко нещо под небето: време за раждане и време за умиране, време за садене и време за изкореняване" (Еклисиаст 3.1 -11). Време за ограничения. Време за вътрешна щедрост. Време, в което защитните маски ни спестяват нашите маски - спестяват фалшиви усмивки, притъпяват звука на фалшивите думи.
Рисунките по стените биха могли спокойно да са картините вътре в теб или мен - неспокойни ловци на съвестта ни. Трябват ни! Нека сме безсънни, нека да трансформираме себе си. Да се влюбваме. Да живеем животите на книгите. Нека сме тъжни с есента. Нека сме добри към тъгата си. Да приемаме, да променяме. Да приемаме и променяме. Да вдишваме и издишваме. Времето си.
Остава ни само още определен брой туптения на сърцата. Остават ни картините, които нашите очи съзират върху стените. Или пък остават слепи за тях. Остава ни спасителния повик да сме анархисти. Защото днес, в тази минута, истинската анархия се състои в това да не мразиш. В свят, разполовен до самото си ядро от омраза.
От конспирации за лъжи и лъжи за конспирации. От отричане. От псевдо"християнщина". От липса на изкуство. От недостиг на въздух. От все по-малко красота. Защото красотата е обратното на омразата. И цветовете й cа обратното на делника. Проникновението й е обратното на нашата оскотялост.
Това е "Екзархия" - кварталът, c живота на чиито стени оживяваш. За цветовете на красивото в себе си. Пък ако ще и вече наистина да е есен. Напускам Атина. А "Екзархия" - това отдавна вече съм аз...
