Удивителни. Спиращи дъха. Сякаш по-големи от самия живот. Това е частица от описанията, които нахлуват в мен при мисълта за гледките и панорамите тук, в Ню Йорк Сити. Пресъздавани в стотици филми, присъстващи в абзаците на хиляди книги, триумфиращи от милиони рекламни кадри. В огледалните фасади настроения, утрини, облаци, следобеди и лазур се отразяват и преплитат.
В един от отминалите дни температурите екстравагантно скочиха на 20 градуса (да, Ню Йорк е своенравен не само с архитектурата си, но и метеорологично) и аз избрах да изживея един бронзово-слънчев следобед на последния етаж на Рокфелер Сентър. 3 часа на високото, след които ликът ми на блед Онегин дни наред остана със златист загар. Там горе се реят соколи и ястреби - малцина знаят, че хиляди от тях обитават Манхатън - несъмнено устрема и гордостта на небостъргачите им импонира.
Учените имат своето обяснение за това - между главозамайващо високите нюйоркски сгради се образуват въздушни течения, особено благоприятстващи реенето на птиците между тях. А и аз разбирам добре - съвсем друго е усещането на свиеш своето орлово гнездо в нишата на някой 80-ти етаж, нали?
С птиците се реят и очите ми. Свобода е онова, което виждат. Но и не само.
Толкова блясък с толкова много мрак в тъканта си. Ню Йорк е сякаш цялото предизвикателство на човешкия дух, запокитено в лицето на Бог. Всички Вавилонски кули, всички сделки, всички безбожия.
И две от Кулите на Ню Йорк Сити с почти библейска трагичност остават сринати. Но без погромът им да е бил акт на справедливост свише. В омразата, в отмъщението, в сделките и спекулациите, в конспирациите и кадрилите зад тях Бог липсва.
Много пъти бях на мястото Граyнд Зироу. Като кратери зеят двата черни квадрата - площта на срутените кули-близнаци. Превърнати са в исполински фонтани, в които водата се стича по стените надолу, все по-надолу.
Отворени рани. Тъмни, неизплакани сълзи. Плесници. Неспиращи с паренето си.
Имена на изгубилитe живота си - заради нечия омраза или нечия калкулирана сделка. Бели цветя върху имената на онези, които имат, щяха да имат рождени дни днес. Болка. Хиляди имена, гравирани върху черните, гранитни стени на квадратните-бездни. Фонтаните. Зловещи. Защото помнят. Но...
Какво помним изобщо? Колко дълго? Ето ме горе, на 103-тия етаж на Фрийдъм Тауър в ONE WORLD CENTER. Сградата, изникнала като заместител на кулите-близнаци, непосредствено до мрачните очертания на някогашните им основи, превърнати в черни фонтани. Да, новата кула е най-високата в цялото западно полукълбо. (В източното полукълбо са азиатско-арабските архитектурни болни амбиции за превъзходство.)
Елегантна е, сияе, отразявайки времето.
И когато си горе в залеза, на 103-я етаж, когато виждаш бездните на двете разрушения, но и стотиците нови небостъргачи, искрометно изникнали кой от кой по-предизвикатателни в последните години, като остри мечове, разкъсващи небето, когато наблюдаваш от стотиците метри височина хилядите строежи, предвещаващи идните небостъргачи, надпреварата - осъзнаваш величието и нищетата на човешкия дух.
Силата му да се изправя след срив и да стигне още по-високо, още по-далече.
Но и нещо друго - неспособността да се промени, да научи от историята, да спре нелепо да я повтаря. С цената на смърт, гравираща име след име върху черния гранит.
В Ню Йорк се намира и главната централа на ООН - имах шанса да я посетя и , въпреки огромните й размери, тя навяваше в мен усещането зa идеал, превърнал се в безпомощност. Блян, дoизтляващ като илюзия. Твърде много президентски менуети или пък юмруци. Прекалено много силни решения без последствия.
Светът ни - продаден, купен и прeпродаден многократно всеки ден. ООН e сградата, въплъщаваща това. Да, в Ню Йорк сякаш са се съсредоточили всички светлини на света. Но и всички сенки! Всеки глад, всяко тщеславие или пристрастеност, всяко охолство и всеки успех. И всеки провал. Това прави гледките му така пронизителни - амалгаматa от всяческо издигане и срив.
Но най-опияняваща е панорамната гледка от моста Бруклин Бридж. Извървявам го в полунощ до средата. Обръщам се и ... ето го! Онзи Ню Йорк от песните на Синатра, от мислите на Капоти, от идеала на Ленън. Но и c цинизма на Тръмп. С печелившото безсрамие на Мадона. И незабелязано скитащата по улиците остаряла Гарбо.
Градът-вселена, който те издига, обожествява, смазва и сдъвква. Едновременно! Където си своето най-бляскаво "АЗ". Само тук, само днес. Където очертанията на всяко вчера са безсилни.
Ню Йорк на преселниците, получили шанс за своето житейско чудо. Ню Йорк на безсънията, на сътворенията, на бездомниците и милиардерите.
Някога, при третото ми пребиваване там, преди години, един тъмнокож продавач на хот-дог ми бе казал:" Никога не можеш да си достатъчно млад, достатъчно богат и достатъчно красив за този град!" И аз му бях повярвал. Но в полунощния час, там, в средата на Бруклин Бридж, Ню Йорк опроверга това. Чрез мен. За миг, за минута, за вечност аз бях достатъчно млад, богат и красив за този град.
И Ню Йорк ми бе достатъчен. Аз и той бяхме в средата на моста.
