Остров Капри е вдъхновение. Полъх лукс. Кутия с бижута. Поема. Дантела от история, морска пяна и лято. Да го наречеш красив е толкова малко. Малко е дори да си безсмъртен във вечерния пурпур на хоризонтите му...
Още по време на Древния Рим остров Капри се превърнал в любимото място на аристокрацията. И то в такава степен, че Император Тиберий го превърнал в столица център на цялата Римска империя, премествайки се с веломожите и двора си. Така малкият, неистово красив остров в Неаполитанския залив се превърнал в централната имперска точка.
Статуите оттогава все така се взират с постоянство, непознато на смъртните, в синьото на онази недостижима морска линия.
През 19-и и 20-и век все повече и повече творци, благородници и бохеми идвали тук и... оставали. За месец. За безвремието на едно вдъхновение. За презимуването на една любов. Списъкът от имена е дълъг и главозамайващ: Дебюси, Малер, Равел, Климт, Уайлд, Айседора Дънкан, Франсис Бейкън, Анна Павлова, Чърчил, Мария Калас... Руските революционери - иначе така войнстващо проклинащи всеки вид житейски лукс - да, именно те намерили на Капри своята мечтана обител. Самият Ленин, който впоследствие с "размах" взривил хиляди руски църкви и дал заповед за разстрел на хиляди православни свещеници в родината си, с нескрито удоволствие се отдавал на партии шах под нацъфтелите жасмини и бугенвилеи, а съпругата му Крупская сервирала в сребърни чайници на него и Максим Горки, който от своя страна именно там, на Капри, наслаждавайки се на финеса на едно ежедневие без работа, написал богохулния си роман "Майка", в който се ронят сълзи за клетите, издъхващи руски работници. Да, идеолозите често са с таен живот на патриции.
И днес можеш да чуеш руска реч на остров Капри - небрежно лееща се в баснословно скъпите бутуци, от устите на хора, непознаващи тревогите. Но в пълно съзвучие с тях чуваш на същите места и украински. Точно толкова безгрижно звучащ. Няма как на това ниво да има войни: когато милионерите и от двете страни все така водят нормалния си живот и взаимно си кимат мило на касата, подавайки платинените си кредитни карти. За тях война няма. Войните са за теб и мен.
А древните статуи виждат. Разбират. Помнят. Предупреждават...
Мраморните длани, протегнати от хилядолетия все така към залезите. И към теб. Гледките от терасите са истински заклинания - пейзажи, превръщащи сетивата ти в художници на въздишките. В поети на мислите. В композитори на премълчаните думи. Там, между древните римски статуи. Там, където дори е прекалено малко да се почувстваш безсмъртен по залез.
