Светът в теб26 януари 2018

В момента, в който разкрих самотата си, тя сякаш се разнесе...

Психоанализа на Ницше от Ървин Д. Ялом

Плакат от филма ”Когато Ницше плака”, 2007 г., реж. Пинхас Пери

Ървин Д. Ялом е най-добрият психиатър сред писателите и най-добрият писател сред психиатрите. Той е почетен професор в Станфордския университет, автор на учебници по психотерапия, на книги за груповата терапия и за екзистенциалната психотерапия, както и на 4 романа: "Когато Ницше плака", "Лъжи на дивана", "Методът Шопенхауер" и "Проблемът Спиноза". През 2000 г. Американската психиатрична асоциация го удостоява с наградата "Оскар Пфистер" за значим принос в психиатрията, а "Когато Ницше плака" получава Златния медал на Обединеното кралство за най-добър роман (1993), става абсолютен бестселър в Америка и оглавява класациите в няколко европейски държави. Книгите му са преведени на 20 езика и са продадени в 4 милиона екземпляра.

Без да го погледне, Ницше започна:

– Ако сълзите ми имаха чувства, биха казали... биха казали... – Гласът му премина в силен шепот. – "Най-сетне свободни! Затворени през всичките тези години! Този мъж, този напрегнат, сух мъж никога до този момент не ни бе позволявал да се излеем." Нещо такова ли имахте предвид? – попита той, връщайки собствения си тембър.

– Да, добре, много добре. Продължавайте. Какво друго?

– Какво друго ли? Сълзите биха казали – и отново промени гласа си, – "Свободата е хубаво нещо! Четирийсет години в застоялия гьол. Най-накрая, най-накрая нашият човек реши да почисти! Ах, колко сме искали и преди да избягаме! Но нямаше как – не и докато този виенски лекар не отвори ръждясалата порта". – Ницше спря и си избърса очите с носната кърпичка.

– Благодаря ви – каза Бройер. – Радвам се, че съм човекът, отворил ръждясалата порта. Великолепен комплимент. Сега ми опишете със собствения ви глас тъгата, която се крие зад сълзите.

– Не, не е тъга! Напротив, когато преди няколко минути ви говорих за самотната си смърт, ме обля мощна вълна на облекчение. Не толкова заради това, което казах, а задето го казах, задето най-сетне споделих как се чувствам.

– Разкажете ми повече за това чувство на облекчение.

– Могъщо. Вълнуващо. Свят миг! Затова плаках. Затова плача и сега. Никога досега не съм го правил. Погледнете ме! Не мога да спра сълзите си.

– Това е добре, Фридрих. Сълзите пречистват.

Ницше кимна с лице, заровено в ръцете си.

– Странно е, но в момента, в който аз за първи път в живота си разкрих самотата си в цялата ѝ дълбочина, в цялото ѝ отчаяние... точно в този момент самотата сякаш се разнесе! Мигът, в който ви казах, че никога не съм бил докосван, бе точно мигът, в който позволих да бъда докоснат. Невероятен миг, сякаш някакъв необхватен леден блок вътре в мен внезапно се пропука и се натроши.

– Истински парадокс! – каза Бройер. – Изолацията съществува само в условия на изолация. Веднъж споделена, тя се изпарява.

Ницше повдигна глава и бавно избърса следите от сълзи по лицето си. Прекара гребена през мустака си няколко пъти и постави очилата си. След кратка пауза каза:

– Имам да ви казвам още едно нещо. Може би – и той погледна часовника си – то ще е последното. Когато днес влязохте в стаята ми с новината, че сте се излекували, аз, Йозеф, се почувствах опустошен! Бях толкова отчаяно погълнат от себе си, толкова разочарован от това, че губя моето основание да бъда с вас, че не можах да се зарадвам на добрата новина. Този вид егоизъм е непростим.

– Не е непростим – възрази Бройер. – Самият вие ме научихте, че всички ние сме сложно устроени и всяка наша част крещи за изява. Отговорността, която може да ни се търси, е само за крайния резултат, а не за своеволните импулси на отделната част. Вашият така наречен егоизъм е простим именно защото ви е грижа за мен, след като споделяте с мен това сега. Пожеланието ми на прощаване към вас, скъпи мой приятелю, е думата "непростимо" да бъде изтрита от речника ви.

Очите на Ницше отново се наляха със сълзи и той за пореден път извади кърпичката си.

– А тези сълзи, Фридрих, защо са?

– Заради начина, по който произнесохте "скъпи мой приятелю". Често преди ми се е случвало да произнасям думата "приятел", но до този момент тази дума никога не е била изцяло моя. Винаги съм мечтал за приятелство, в което двама души се свързват, за да постигнат по-висши цели. И ето че това се случи! Вие и аз се събрахме точно по такъв начин! Заедно преодолявахме себе си. Аз съм ваш приятел.

– А вие мой. Ние сме приятели. Ние... сме... приятели... – За миг Ницше изглеждаше почти весел. – Харесва ми как звучи тази фраза, Йозеф. Иска ми се отново и отново да я изговарям.

– В такъв случай, Фридрих, приемете поканата ми и останете с мен. Спомнете си съня – имате място в моето семейство.

При поканата на Бройер Ницше застина. Седна и бавно заклати глава, преди да отговори:

– Този сън едновременно ме съблазнява и тормози. Аз не се различавам от вас. И на мен ми се иска да поема от топлината на семейното огнище. Но от друга страна се страхувам да се отдам на този уют. Това би означавало да извърша предателство спрямо себе си и своята мисия. А за мен това би било равносилно на смърт. Може би това символизира топлещият се неподвижен камък.

Ницше стана, закрачи из стаята, след което спря зад стола си.

– Не, приятелю мой, съдбата ми е да търся истина в крайна самота. Синът ми – Заратустра, ще прелива от мъдрост, но единственият му спътник ще е един орел. Той ще бъде най-самотният човек на света.