Светът в теб28 февруари 2018

Жертви на живота

Как да поставим нови рамки на неприятните ситуации

Ядовете не са единствената причина да се окажем в ролята на жертви. Ние можем да приемем тази роля и заради нещастно детство, неудовлетворяваща работа или брак, липса на пари, здравословни проблеми, лош град или квартал, намусени родственици, неуправляеми деца, неотзивчиви родители или учители. На практика заради всичко, ако решим да обвиняваме нещо или някого за нещастния си живот. Това пише в книга си „Не можеш за ме разгневиш" д-р Пол О.

Ние много сме слушали и за това колко дълго време от живота си някои от нас прекарват в терзания, защото не са успели да отговорят на високите изисквания на своите родители - мнозина от които са вече покойници от години. Не по-малко са и хронически нещастните хора, които не са изпълнили очакванията на своите деца. Деца, които изпитват удоволствие да обвиняват тях за собствените си неуспехи.

Всичко това прави „жертвеността" толкова широко разпространено явление. Като жертви ние не се чувстваме отговорни за своя живот. Обвиняваме другите. Но както за мен, така и за всеки един от нас важи правилото: Моят живот е моя отговорност. Обстоятелствата в моя живот не определят качеството ми на живот. Качеството на живота ми се определя от начина, по който аз реагирам на обстоятелствата. Много хора смятат, че ще им е по-лесно, ако не си поставят твърде високи цели и стремеж да успяват...

...Почти невъзможно е да се помогне на жертвите. Независимо какво казват, те не искат да се променят, те искат съчувствие. Искат останалите да ги разберат и да се съгласят с трудната им орис. За тях да имат ядове е вид преимущество. Много хора използват такъв вид емоционален шантаж. Те изпитват повече радост от това да наказват другите за техните грешки, отколкото да бъдат щастливи. Изпитват измамно чувство за превъзходство, когато се фокусират върху провалите и недостатъците на останалите. Страхуват се, че ако изглеждат щастливи, на тяхното мнение няма да се придава толкова голямо значение и няма да могат да казват на другите как да се държат.

Също толкова важно е да се вкопчиш в идеята, че като ощетена страна си очевидно в правото си да раздаваш правосъдие, че това те прави винаги прав, а другият, който те е наскърбил, следователно винаги греши. Да отстъпим би означавало да си признаем, че може и ние да сме поне отчасти виновни, а ние определено не искаме това!

Както споменах и по-рано, ролята на жертва е пристрастяваща. Израснах с моя много близка роднина, която се наслаждаваше на тази си роля цял живот. Тя се смееше с остър, полуистеричен смях през по-голямата част от времето. Преди да започне да се смее, тя с вид на щастлив мъченик изреждаше дълга литания на ужасните неща, които са ѝ се случили. Майка ми все ни казваше колко труден е за нея семейният живот и колко много трябва да я съжаляваме. Смехът й обаче напълно изчезна, когато остаря. Все още жертва, сега тя бе пълна с горчивина. За нея всичко в живота ѝ бе резултат от грешките на останалите хора.

Можем да контролираме чувствата си като съзнателно или подсъзнателно зададем нови рамки на ситуацията. Когато се случи нещо, което не ми е приятно, реакцията ми се определя от гласовете, които чувам в главата си. Обикновено ме спохождат подобни мисли: „Той не може да разговаря по този начин с мен! Не е честно! Няма да търпя такова поведение!" И след това реагирам подобаващо.

Да поставя нови рамки на ситуацията означава да я разгледам под друг ъгъл вместо да реагирам по начина, който моите емоции ми предлагат. Наместо да реагирам незабавно на първата мисъл, която ми мине в главата, аз си задавам въпроса: „Това наистина ли си струва, че да се разстройвам заради него? Наистина ли е толкова важно? По-важно от моето спокойствие?" Когато си задавам подобни въпроси аз не мога да променя ситуацията, но мога да променя себе си.

Променям начина, по който схващам ситуацията и следователно променям отношението си към нея. Резултатът е, че мога да участвам в ситуацията по един по-зрял, по- разумен и по-ефективен начин. Начин, по-съвършен от този, който чувствата ми са ме подтиквали да избера според това като каква те първо са видели ситуацията. Колкото повече развивам навика да постъпвам по този начин, толкова по-често започвам да правя това автоматично, без да се замислям, подсъзнателно.