Молитвата пребори хероина

Историята на Иво започва отдавна – когато едва 13-годишен запалва първата си цигара. И макар често да пренебрегваме тази зависимост, защото тя е сред т.нар. „позволени“, всъщност се оказва толкова коварна, че го съпровожда през голяма част от живота му досега. „Цигарите отварят вратата за всички останали зависимости. Особено когато си дете. Те задействат импулсивността. А когато едно дете прекрачи тази граница – много лесно продължава нататък по веригата“, разказва Иво.

С хероина започва няколко години по-късно, когато е на 16. И до днес си спомня първия път: „Имах приятел, чието семейство разполагаше с доста пари за онова време, всички му се радваха. Дочух, че пуши хероин. В момент на моя вътрешна криза или защото някъде вътре в мен си мислех, че той е много готин и исках да приличам на него, аз просто отидох и му казах „научи ме“. И тогава започна ужасът“.

ЖИВОТ В НЕТРЕЗВЕНОСТ
Началото на лятната ваканция е, няма училище. Иво и приятелите му се събират всеки ден, играят електронни игри и… се друсат. Правят това по цял ден. През първите месеци той изобщо не си дава сметка за негативите. В края на лятото обаче получава първата си криза, защото не може да си вземе дозата – дилъра го няма цял ден. „Тогава усетих първата си абстиненция – все едно се разболях от тежък грип. Потекоха ми сълзи, отделях секрет от носа си, имах студена пот и тежка депресия. И знаех, че ако взема само една-единствена доза, всичко това ще се оправи. Буквално на секундата“, разказва Иво.

Общото между всички наркотици според Иво е, че са средство за привидно избягване на страха. От притеснено момче, със своите ученически тревоги, наркотикът му дава лъжливото усещане, че всички проблеми и притеснения изчезват.

„Е, питам аз, при това положение можеш ли да си представиш колко трудно е да излезеш от там? Веднъж усетиш ли кризите, ти вече си различен човек, защото си се докарал до състояния, които обикновено хората не изпитват. Животът в трезвеност е много по-хубав, но в онези моменти ти не го виждаш.“

Малко след тази първа криза следва логичното – в училище оценките се понижават, дисциплината се разваля, а родителите му разбират за наркотиците, след като от дома им започват да липсват предмети – Иво залага всичко: „Бях стигнал до това да заложа радиатора, печката, златото – всичко“.

С 200 КИЛОМЕТРА В ЧАС
Първите стъпки към промяната започват с домашно лечение, хапчета и консултации в Националния център за наркомании. А заедно с това – и с голямото лъгане, както го описва самият Иво: „Успявах да издържа няколко дни чист, лъжех, че вече съм добре, и като излизах навън, пак си вземах дозата. Една година по-късно обаче ситуацията рязко прогресира към още по-тежка. Парите не ми стигаха, дозите – също. И вместо да пуша хероин, започнах да се бода, защото ефектът е много по-силен. Но и животът ми стана от лош още по-лош. Ако в началото се бях засилил към една пропаст със 100 км в час, то вече се движех към нея с 200 км“, спомня си Иво.

След още няколко неуспешни опита родителите му се чувстват все по-безсилни и решават, че той трябва да замине за комуна в Испания. „Аз нямах избор. Бях заставен да отида“, казва Иво. Така само на 19 г. той прекрачва прага на първата от многото следващи комуни.

Иво разказва, че в този тип комуни зависимият влиза и спира всичко от раз, без хапчета. Алкохол, наркотици, цигари – всичко. А в конкретната комуна всички са бивши наркомани. Основателят също. Още от първия ден на всеки, който се лекува там, се назначава момче, което се нарича „сянка“ и следи за спазването на правилата.

В ТЪРСЕНЕ НА УДОВОЛСТВИЕТО
Иво живее там 14 месеца и днес споделя, че това е едно от най-ценните му преживявания, защото е научил много. Комуната се самоиздържа чрез помощи – големите вериги магазини є даряват храна, която е с почти изтекъл срок на годност, ползват дрехи и мебели втора употреба. А всеки обитател трябва да работи – извършват социални услуги, които варират – хамалски дейности, почистване, пране на килими, транспортни услуги. Дневният режим е събуждане в 7,30 ч., закуска, работа до обяд, следват няколко часа почивка, а следобед – пак работа. Накрая вечерят и лягат да спят. На другия ден всичко се повтаря отначало.

„В комуната научих език, а за два месеца качих 20 килограма, започнах да спортувам. Но най-хубавото е, че там разбрах какво значи общност – аз имах подкрепа. Работата ме караше да живея с усещането, че върша нещо полезно, а и нямах време да си мисля за глупости. Съзнанието ми бе заето, затова за мен работата има терапевтичен характер“, казва Иво.

Освен всичко това комуната организира и църковни срещи – кратки беседи през седмицата, а всяка неделя – официален обяд. Това са и първите пъти, в които Иво се докосва до вярата в Бог. Тръгва си от комуната след 14 месеца с много енергия и желание за нормален живот като чист човек. Оказва се обаче, че все още има дълъг път за извървяване и за осъзнаване.

Връщайки се обратно в България, още в автобуса Иво си взема една бира. А няколко дни по-късно пропушва отново. „Оказва се, че съм бил много далеч от готовност да продължа живота си по нормален път. Все още съм търсил просто удоволствието. В квартала видях старите си приятели, които продължаваха да живеят по стария начин. След две седмици аз бях по-зле, отколкото преди да замина за Испания. Всеки път, когато човек се върне към своята зависимост, после спирането става много по-трудно“, казва Иво.

В продължение на още десет години той живее между желанието си да се откъсне от наркотиците и зависимостта, която след всеки опит да спре се оказва все по-силна. Посещава различни комуни, в които успява да се откъсне от навика, а след това отново се връща в България и животът му продължава постарому. „Лъжех, че съм спрял, криех се. И така през 2004 г. бях в комуна във Франция, където започнах метадонова програма – това е много страшно нещо. Това е един от най-токсичните опиати. И хем се прилага върху хора, които се опитват да спрат наркотиците, хем неговото спиране е десетократно по-трудно от спирането на хероина. При хероина абстиненцията трае около две седмици, докато при метадона – месеци“, разказва Иво.

ПОСЛЕДНАТА ДОЗА
Младият мъж не се отказва да търси спасение. Един ден се чувства толкова безсилен, че се разплаква пред майка си и є казва, че трябва да намери как да спре метадона. Единственият начин за това, оказва се, е да влезе в лудница. Там успява да издържи само три дни, но преминава през тежка абстиненция.

Следват нови посещения на комуни, за да спре и хероина. През 2007 г. майка му сама му взема последната доза, като го заставя на следващия ден да замине отново за Испания.

Пристигайки в страната, Иво обаче на своя глава решава, че няма да влезе в комуната. На гарата му открадват багажа – остава само с къси панталони, пуловер и чехли. У себе си има около 5 евро. „Обадих се на нашите, излъгах ги, че съм си намерил работа, че всичко е наред и че само трябва да си платя квартирата и да ми изпратят пари. Те го направиха, но парите свършиха за една седмица. Започнах да прося в метрото. Спях по приюти, по градинки. И след две седмици взех свръхдоза. Това беше моментът, когато влязох в последната си комуна“, разказва Иво и допълва:

 „Родителите ми в този момент вече се бяха отрекли от мен и това всъщност беше най-голямата помощ, която можеха да ми окажат. Ясно осъзнах, че аз съм сам.“

ДА ПРИЕМЕШ БОГ В СЕБЕ СИ
На едно от религиозните събрания по време на престоя му там Иво приема Бог. „Аз много ясно видях и разбрах, че със собствени сили няма да се оправя. И започнах да се моля“, спомня си той. „Помолих се истински и дълбоко от дъното на душата си и осъзнах, че ако не получа сила от Него, няма да успея. И точно след това събрание аз вътрешно изпитах чувство на отвращение от наркотиците и знаех, че не мога да си причинявам това повече. След три месеца се прибрах, макар че дори родителите ми не искаха, защото много пъти бяха преживявали това с мен. Но един 6 септември се появих на гарата. Майка ми, като всяка любяща майка, ме прие. С баща ми беше малко по-трудно. Дадоха ми една малка стаичка вкъщи. Много ясно си спомням как влязох вътре и си казах „добре, сега съм чист, но няма да се хваля, докато не минат поне 7 години. Исках да си дам малко време“, споделя Иво. В онзи миг той си поставя и друга цел – да спре цигарите.

Бързо си намира работа като шофьор и започва да живее от нулата. Малко по малко връща доверието на семейството си, запознава се с нови хора, започва да спортува.

Съдбата го среща с жена му Снежи, с която днес се радват на две прекрасни деца. Запознават се през 2009 г., а малко след това тя ражда първото им дете – Ивайло. Когато е само на два месеца, отиват на рутинен преглед в болницата. „Лекарят каза, че детето страда от много рядка болест на черния дроб, който е силно увреден. Единственият шанс да оцелее е да се направи трансплантация от жив донор – от бащата“, спомня си Иво. Шокът, който преживяват с жена му, е огромен. Търсят различни мнения, включително в чужбина и навсякъде потвърждават диагнозата. „Аз съм се друсал 10 години и трябваше да бъда донор на собствения си син – това беше голям удар за мен. Моят черен дроб трябваше да е съсипан, но сякаш се беше случило чудо. В Германия направихме нужните изследвания, тестове и потвърдиха, че мога да го направя.“

СИЛАТА НА ИСКРЕНАТА МОЛИТВА
Операцията минава успешно. „Тогава аз вече знаех, че когато едно нещо се случва в живота ми, аз съм виновен. Бях стигнал до това ниво на осъзнаване, че аз съм отговорен за живота си.

Дори и нещото да изглежда странично, единственият изход е аз да поема отговорност. От мен зависи да се оправят нещата. И ако около мен нещо е кофти… по-скоро аз съм това кофти нещо. И трябва аз да се поправя“, казва Иво. Това е моментът, в който започва да търси още по-силно връзката с Бог и със себе си. Купува си книги на Петър Дънов, чете Библията и спира да яде месо. Започва да спортува повече, а едно лято със Снежи дори си правят облог – да изкачват по един връх на седмица. А всяка събота отделя по един час, за да се моли. И така един ден Иво отправя искрена молитва към Бог да спре цигарите, защото вече е пробвал всякакви методи и те не сработват – къса кутии с цигари, дава обещания, които не спазва. Нищо не помага.

„Молитвата притежава силата да промени една ситуация, дори когато логиката казва обратното“, вярва Иво и допълва, че именно на молитвата дължи добрите неща в живота си. „Духовната част във всеки един от нас е онази скрита частица, която всъщност е от огромно значение. Когато обръщаме внимание на своята духовна природа, дали чрез медитация, молитва или друга техника, ние укрепваме баланса в себе си. По този начин се грижим за трите аспекта на личността – ум, дух и тяло“, вярва Иво.

През 2013 г. започва собствен бизнес за здравословни фрешове, а малко след това узрява за момента да спре и последната останала зависимост – цигарите. „Посетих бизнес семинар, където всеки имаше възможност да излезе и да сподели с какво се занимава пред публика. И аз реших да се обзаложа със себе си. Казах си – „добре, хайде да пробвам без цигари точно в този ден“. Излязох да говоря пред хората, уверен в себе си, без да съм пушил. Почувствах се много добре. На другия ден, като се събудих, получих моето прозрение. Случи се буквално за един миг. Осъзнах, че всички тези години аз съм пушил поради една главна причина – залъгвах се, че цигарите ме карат да мисля по-добре, че ми дават повече смелост, че ме правят по-уверен. А това изобщо не е било така. Този експеримент, който направих предишния ден по време на семинара, ми показа, че всъщност без цигари аз съм много по-смел, много по-уверен и мога да постигна много повече“, разказва Иво.

Това е поредният преломен момент в живота му. След това осъзнаване получава огромна доза енергия и вдъхновение. През следващата година написва книгата „Анатомия на зависимостите“, с която иска да помогне на други хора да се справят със своите зависимости, участва в над 70 състезания по планинско бягане, печели част от тях и вдъхновен от това, създава „Бягащият подкаст“, в който интервюира най-добрите планински бегачи в България и чужбина, посещава редица семинари за личностно развитие.

„Ако отстрани изглежда, че едно нещо се е случило от днес за утре, истината е, че дълбоко в човек процесът е зреел и е започнал много преди това. А всяко едно преборване на зависимост е като електронна игра и те качва на следващо ниво, където си по-можещ и по-силен“, казва Иво. Днес е убеден, че всички зависимости имат еднакъв механизъм, а отказването от един навик е дълъг процес, чиято първа стъпка е човек да избере щастието пред лъжливото удоволствие. Необходима е само доза кураж.