Светът в теб9 юни 2018

За дупката, зейнала в гърдите

Какво важно открихте в живота си?

Илюстрация: magic-daily.com.ua

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко". Несполуките са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение някое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си. Такъв експеримент е направил белгийският психолог и психоаналитик Пиер Дако, резултатите са част от удивителния му труд „Психология и вътрешна свобода”. Нека видим част от отговорите. А вашите дали се доближават до тези?

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изходната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко... (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето... (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм такъв, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щастие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках... Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опознавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

Какво важно открихте в живота си?

- Музиката. Благодарение на нея попаднах в едно неподозирано измерение. Музиката ми разкри и продължава да ми разкрива свят, разположен на обратната страна на логиката и на разума, отвъд думите... (39-годишен мъж)

- Открих истинската свобода и придобих усет към същественото и святото. Това се случи внезапно, благодарение на четенето. Животът, навиците ми коренно се преобразиха, въпреки че външно поведението ми остана непроменено. Постъпките ми обаче станаха различни и се изпълниха с нов смисъл. И характерът ми претърпя промяна за учудване на познати и приятели. Дали съм щастлива? Почти. Важното е, че открих своя път. Смятат ме за мечтателка и за бунтарка, обвиняват ме, че вече не правя разлика между добро и зло, иронизират ме, но ми е напълно безразлично. Всъщност не приемат новата ми свобода... (34-годишна жена)

- Нищо съществено, докато не започнах психоанализата. Но пък след това!... Не може да се изрази с думи: единството на нещата, взаимодействието им, понятието за Бог, който живее във всичко, участието в световната хармония, стремежът ми самата аз да се превърна в хармония... (35-годишна жена)

- Надежда. След смъртта на дъщеря ми. Болката се превърна във вяра „в нещо", което не може да се изрази с думи. Дали съм на прав път? Не знам, но предполагам, че да, след като го чувствам... (38-годишна жена)

- Казвах си, че е невъзможно добротата, умът да са някъде там и да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Дълбинната терапия ми помогна да ги открия. Колко много светлина струи от всеки от нас! (30-годишен мъж)

Кое ви се струва недостижимо?

- Любовта към другите. Никога не съм успявала да я постигна, а съм жена... (35-годишна жена)

- Самият аз. Същността ми. Бих дал всичко, за да достигна този център, който смътно усещам. У мен има някаква вътрешна съпротива, но каква? Несъмнено се дължи на страх, страх да изоставя старите си схващания, да се откажа от онова, което съм правил по задължение или по силата на общоприетите условности. Защото целият ми живот се гради върху подобни условности: брак, професия, деца, отношения с хората. Страхувам се и от самотата - тя е цената, която ще трябва да заплатя за свободата си... (50-годишен мъж)

- Любовта към себе си. (38-годишна жена)

- Бог. Идеята за Бога. (28-годишна жена)

- Конкретизирането на надеждите ми. Човек чувства, отгатва, но не е сигурен в нищо. (39-годишна жена)

- Собствената ми душа. (20-годишна жена)

За какво копнеете, по какво изпитвате носталгия?

- Предполагам, че както много други хора изпитвам носталгия по несбъднатите си, обикновено неясни мечти. (50-годишен мъж)

- Изпълнена съм с неясен, непрекъснат копнеж по нещо, с някаква безкрайна тъга... (40-годишна жена)

- Копнея по неосъществената си свобода! Оплиташ се в някаква мрежа, в някаква паяжина, въобразяваш си, че това е действителността, а всъщност става дума за един огромен зандан, за килия, чийто ключ си загубил. (53-годишен мъж)

- Изпитвам носталгия по пропуснатото, по това, че никога не съм обичала както ми се е искало. Струваше ми се, че обичам сина си, а.всъщност бдях над него като квачка над пилето си и наполовина го осакатих. (45-годишна жена)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, докато всъщност продължително умираме. Но какво очакваме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо друго", толкова рядко се запълва?

А как е при вас?