„Как е можело да не знаеш? Каква майка си ти?”

За последен път чух гласа на сина ми, когато той излезе през входната врата и тръгна към училище. Той извика една дума в тъмнината: „Чао." Това разказва пред аудиторията на ТЕД Сю Клиболд, майката на 17-годишен убиец. На 20 април 1999 година в Колумбайнската гимназия, окръг Джеферсън, Колорадо, САЩ, учениците Ерик Харис и Дилън Клиболд убиват 12 ученици и учител, раняват 21 души, след което се самоубиват. Използвано е автоматично оръжие.
Обути с военни обувки и в черно, сутринта двамата залагат 2 бомби в столовата на училището, където около 11:17 ч. сутринта се предполага, че има най-много хора. В плановете на двамата се предвижда да дочакат взрива отвън в колата и след това да стрелят по всеки, който се опитва да избяга извън сградата. Техните очаквания са да убият поне 500 души. По щастлива случайност бомбите не се взривяват и разочарованите и разярени Харис и Клиболд влизат в зданието и започват да стрелят по всичко, което се движи. Ето скръбната история на една майка, загубила сина си: 

На мен ми бяха нужни години, за да опитам да приема действията на сина ми. Жестоките действия, които доведоха до смъртта му, ми показаха, че той е бил съвсем различен човек от този, когото познавах. След това хората ме питаха: 

„Как е можело да не знаеш? Каква майка си ти?"

Все още си задавам същите въпроси.
Преди стрелбата възприемах себе си като добра майка. Да помогна на децата си да станат грижовни, здрави, отговорни възрастни беше най-важната роля в моя живот. Но трагедията ме убеди, че съм се провалила като родител.  

…Когато разговарям с хора, които не са ме познавали преди стрелбата, съм изправена пред три изпитания. Първо, когато вляза в помещение като това, никога не знам дали някой тук не е преживял загуба заради стореното от сина ми. Усещам необходимост да поискам прошка за страданието, причинено от сина ми, който не е тук, за да го направи сам. Така че първо, от цялото си сърце съжалявам, ако моят син ви е причинил болка.

Второ, пред мен стои изпитанието да търся разбиране и дори състрадание, когато говоря за смъртта на сина ми като за самоубийство. Две години преди да умре, той е написал на лист от тетрадка, че е режел тялото си. Казва, че бил в агония и би искал да има оръжие, за да приключи с живота си. Разбрах тези неща месеци след неговата смърт. Когато говоря за смъртта на сина си като за самоубийство, не се опитвам да омаловажа жестокостта, която той извърши в края на живота си. Опитвам се да разбера как неговите самоубийствени мисли доведоха до убийства. След много четене и разговори с експерти, стигнах до убеждението, че участието му в стрелбата не идва от вкоренено желание да убива, а от желанието му да умре.

Третото изпитание пред мен, когато говоря за убийството-самоубийство на сина ми, е, че трябва да говоря едновременно и за психично здраве, и за насилие. …

Много малък процент от тези, които имат психично заболяване, проявяват насилие спрямо останалите. 

Но хората, които се самоубиват, в около 75-90 % от случаите са диагностицирани с някакъв тип психично заболяване. Системата ни за психично-здравно лечение не е в състояние да помогне на всички и не всеки с деструктивни мисли отговаря на критериите за определена диагноза. Много хора с постоянни чувства на страх, гняв или безнадеждност никога не са били диагностицирани или лекувани...

Ние не правим избор и не вземаме решение да се самоубием по същия начин, по който избираме кола или къде да отидем събота вечер. Когато някой го обземат завладяващи самоубийствени мисли, той спешно се нуждае от медицинска помощ. Мислите му са пагубни, способността за самоконтрол е загубена. Въпреки това той може да направи план и да действа логично, усещането му за истина е изопачено през призмата на болката, през която интерпретира своята реалност. Някои хора могат много добре да прикрият своето състояние и често имат добри причини за това. Много от нас имат самоубийствени мисли понякога, но постоянните, завладяващи мисли за самоубийство са симптоми на патология и като много заболявания 

състоянието трябва да бъде разпознато и лекувано преди един живот да е загубен.

Но смъртта на сина ми не беше чисто самоубийство. Включваше масово убийство. Исках да разбера как мислите му за самоубийство са довели до мисли за убийство. Изследванията на тази тема обаче са оскъдни и няма лесни отговори. Да, той вероятно е имал нарастваща депресия. Редица преживявания в училище са го довели до чувства на унижение, обида и гняв. И е имал сложни взаимоотношения с момче, което е споделяло неговите чувствата на гняв и отчуждение и което е било емоционално неуравновесено, доминиращо и склонно да убива. Достъпът до оръжие е изключително лесен и днес…
Това, което Дилън извърши през този ден, разби сърцето ми и както често се случва при травми, и се отрази тежко на тялото и ума ми. Две години след стрелбата бях диагностицирана с рак на гърдата, а след още две се появиха психически проблеми. В допълнение към постоянна, нестихваща скръб се ужасявах да не срещна роднини на някого, когото Дилън е убил или да не ме заговорят журналисти или гневни граждани. Страхувах се да пусна новините, страхувах се, че ще ме нарекат ужасна майка и отвратителна личност.
Започнах да изпитвам паник атаки. ..Чувствах се така сякаш умът ми се опитва да ме убие и тогава страхът от самия страх погълна всичките ми мисли. Тогава

 научих от първа ръка какво е да се чувстваш така, сякаш имаш мозъчна дисфункция, 

именно тогава станах истински застъпник на психичното здраве. С терапия, лекарства и самопомощ, животът ми се върна към това, което би могло да се счита за нормално при тези обстоятелства.
…Всеки път, когато някой ме попита: „Как може да не си знаела", това е като удар в стомаха. Този въпрос звучи осъдително и удря върху чувството ми на вина, което независимо колко терапия ще проведа, никога няма да изчезне напълно. Но има нещо, което научих: 

ако любовта беше достатъчна, за да спре човек със самоубийствени мисли да нарани себе си, едва ли би имало самоубийства. 

Но любовта не е достатъчна и самоубийства се случват често. Те са втората основна причина за смъртност при хора на възраст от 10 до 34 години и 15 % от американските младежи споделят, че са правили план за самоубийство през последната година. Разбрах, че независимо колко искаме да вярваме, че можем, ние не сме в състояние да знаем или контролираме всичко, което нашите близки мислят или чувстват. И непреклонното убеждение, че сме някак различни, че тези, които обичаме, никога не биха помислили да наранят себе си или някой друг, може да ни накара да пропуснем скритото под повърхността. И ако най-лошите сценарии се случат, ще трябва да научим да си простим, че не сме знаели или не сме питали правилните въпроси или не сме намерили правилното лечение. Трябва винаги да допускаме, че е възможно някой, когото обичаме, да страда, независимо от това какво казва или как действа. Трябва да изслушваме всеки с цялото си същество без осъждане и без да предлагаме решения.
…Заради самата любов не трябва да спираме да опитваме да опознаем непознатото.

Източник