Апартаментът на 31-вия етаж, който наех за своите 27 дни в Ню Йорк Сити, е с директен изглед към Емпайър Стейт Билдинг - небостъргачът, който без кулите-близнаци остава единственият най-емблематичен символ на града и който със своите 444 метра е бил в продължение на 68 години най-високата сграда на светa. Гледах го, осветяван от залези, в слънчеви утрини, в прегръдка на облаци, отразяващ мисли и епохи. Заспивах и се събуждах с него. А нощем, близо до затворените ми клепачи, той пулсираше с неизгасващи светлини. Разделяше ни само един прозорец. Протягах ръка и той се озоваваше в шепата ми.
Но по силата на едно огромно съвпадение се оказа, че от прозорците на апартамента ми виждам още нещо. Още по-митологично, тайнствено и неповторимо. Ето как и кога научих какво...
В една късна вечер, в началото на престоя ми, размених вежливи думи с винаги приветливия, възрастен портиер на сградата. Чакайки асансьора, споделих с него възторга си от гледката ми към Емпайър Стейт. А той енигматично отговори:
- Така е, а и в комбинация с ДРУГОТО, намиращо се точно срещу Вашия апартамент 3102, сте в постоянен контакт с легендите.
В този момент асансьорът пристигна. Но аз вече не бързах за никъде. Попитах:
- Още една забележителност ли има пред очите ми, която ден след ден не забелязвам?
А застарелият, достопочтен господин с ливреята ми отговори:
- Малко хора знаят това. Всъщност все по-малко. Може би аз съм последният. В сградата отсреща, на предпредпоследния етаж е апартаментът, в който в продължение на над 40 години, до самата си смърт живя ГРЕТА ГАРБО.
В тази секунда за мен вълшебството завладя времето и го спря. Помолих портиера да не спира да разказва. А той сладкодумно продължи:
- Знаете ли, аз си я спомням. Виждах я понякога. Започнах да работя в тази сграда през 1986-а година. Бях току-що емигрирал от Куба. И колегата ми тук ми каза: "Наблюдавай сградата отсреща. Мис Гарбо, която вече е към 80 годишна, живее там. Ще я зърваш често."
И аз я виждах години наред - висока, леко прегърбена, винаги сама. Обичаше да се разхожда в дъжда. Винаги без чадър...
(В този момент пристигна късна доставка и портиерът бе зает с нея. И аз потеглих с асансьора към своя апартамент 3102. )
И от онази късна вечер досега аз не съм спрял да се вглеждам в прозорците отсреща. От вече 30 години насам апартаментът й има други собственици, поне четири пъти препродаван. Научих, че в десетилетията, в които е той е бил нейно притежание, на стените му са висели 3 оригинала на Реноар, както и поне 5-6 произведения на Шагал и Кандински. Прочетох още, че до смъртта си през 1990-а Гарбо е гледала от прозорците си до самия хоризонт: Бруклин Бридж, Ийст Ривър и залива на Лонг Айлънд. Стотици новоизникнали небостъргачи отдавна са се изпречили. А на сградата, разбира се, няма почетна табела, увековечаваща митичната някогашна обитателка. Тя никога не би пожелала или позволила това.
Грета Гарбо... Обърналата гръб на Холивуд и славата. Избралата усамотение и съзерцание. Божествената! Така я наричали всички журналисти по време на безпрецедентната й кариера. Била е най-голямата звезда на своето време, сравнявана с египетския сфинкс, с мадоните на Ренесанса, със самото понятие за КРАСОТА. Един от режисьорите, работили с нея, възкликнал: "При Гарбо магията започва там, където при другите актьори е приключила".
Лицето й. Нейното сияние. Съвършената кожа. Очите, пълни с вселени от несбъднатост. Малките, неусмихващи се устни. Малко предългия, префинен нос, даряващ й профила на камея. Шията без край, нетипично високият за жена ръст, вечната цигара между пръстите, твърде малкият бюст... и този неин сенчест, тъмен и дълбок глас. Акцентът й на чужденка. Поведението й на чужденка. Сърцето й на чужденка. Всичко у Гарбо било и останало РАЗЛИЧНО. И до днес.
Ревнивата Марлене Дитрих написала в дневника си:" Хм, наричат я най-красивата жена на света. Не е вярно! Тя просто е най-странната".
М. Дитрих написала, в друг ден и друга година още нещо:"О, чудо невиждано! Божие провинение и намеса! Гримьорката ми вчера видяла, как Гарбо за кратко се усмихва!" . И това наистина било чудо. Когато, на върха на славата си, Грета Гарбо заснела своята първа комедия, дни наред заглавията на всички списания и вестници сензационно гласели:"Гарбо се смее!" Египетският сфинкс изведнъж се смеел. Богородиците на Ренесанса. Това вкарало милиони зрители в киносалоните и филмът бил най-касовият успех за цяло едно десетилетие. Да, най-странната жена на света била, освен всичко друго, и една от най-талантливите актриси, живели някога.
На 36 години сложила точката. На всичко. Завинаги. Без обяснения. На онези, с които се запознавала в късните си години, казвала с ниския си, плътен глас:
- Никога не ми говори за филми. Никога не ме питай за филми. Никога не ме питай за каквото и да било...
Гарбо не коментирала, не се аргументирала, не изяснявала. Никога. Вместо това обичала да се разхожда в дъжда. Сама. Винаги без чадър. Портиерите на сградите я разпознавали. За другите избрала да остане невидима.
В един от любимите ми разкази на Трумън Капоти, той описва, как в една влажна и мъглива мартенска вечер, някъде в края на 50-те години, той чакайки на едно нюйоркско кръстовище зелената светлина, случайно вдигнал очи и смаяно открил, че високият пешеходец, чакащ да пресече само на метър от него, е ГРЕТА ГАРБО. Разпознал префиния, малко предълъг нос и профила на камея. Разпознал най-мечтателните сини очи, вече обвити с бръчици. По това време тя била вече на 60-тина години. Но с все така поразителната си аура, пълна с мълчание. Семпъл шлифер с вдигната яка. Мъжки мокасини. Зиморничаво пъхнати в джобовете длани. Сама. Зеленият сигнал светнал и тя с големи крачки пресякла 3-то авеню. Писателят я последвал. Повлечен от магията й, вървял след нея в продължение на половин час.
Заваляло. Тя не намалила крачка. Не извадила чадър. И тогава той, "преследвачът" й, си казал: "КАКВО правя всъщност в момента?! Та нали тази жена се е отказала от всичко, от онова, което е по-голямо дори от самата дума "Успех", за да има свободата във вечери като тази необезпокоено да се разхожда. Без никой да я разпознае или преследва. Да е себедостатъчна. Да не й се налага да бъде "Някоя"!... И той с въздишка потеглил в обратната посока, хвърляйки последен поглед през рамо, за да съзре, как мъглата нежно я обвива в невидимост.
Жената, живяла повече от 40 години зад прозорците точно срещу моите. Разделя ни само едно авеню, само една смърт, само 3 платна на Реноар, които вече не висят на стените й. Събират ни дъждовете - когато в късен следобед завали, а светът стане плачещ бетон, сянката на Гарбо сякаш поглежда през прозорците й. Протяга дългата си шия, профилът й е смътно очертание мъжду стичащите се капки по стъклата. Зад един друг мокър прозорец, насреща й, стои още един профил. Моят. Визирам се в силуета, който очите ми създават в предпредпоследния етаж отсреща. Може би тя - нереална по начина, присъщ й още приживе - също за един дълъг миг ме поглежда. А после се отправя в дъжда. Невидима. Свободна. Най-странната жена на света.
