На територията си (тройна на българската) кралството-султанат Оман побира в себе си три пустини: скалистата Джиддад ал-Хсрасис, но също и безбрежната Руб ал-Кхали, която със своите 650 хиляди квадратни километра заема и част от съседната Саудитска Арабия и е най-голямата пясъчна пустиня на планетата, и... третата, може би най-живописната и спираща дъха - Рамлат ал-Уахиба. Тя е почти с големината на България. Свят от мълчания. Състои се от милиони дюни и от шепот на милиони години. Моите седмици тук, в сърцето на пустинята Уахиба, са истинско оттегляне от света. Отдръпване от страсти, страхове и шум. От новини, конспирации, пропаганда и улици.
Колко лесно свикваш с ежедневието в пустинята! До следобеда оставаш в сенките на шатрата си, с книгата и мислите си. Сънуваш деня, а сенките се плъзгат по пода. Слушаш вятъра, идващ от високите пясъчни дюни, които те чакат. В късния следобед потегляш към тях. Босите ти стъпала нестинарски прекосяват часовете до нощта. Светлината става все по-бронзова.
Сам си.
На друга планета.
Трудно е да вървиш през пустинята - дюните й поглъщат кислорода и... се задъхваш. Сизифовски пристъпваш и потъваш, изгубваш се в нищото. И се намираш - нищо е всичко. Едновременно си и Екзюпери, и изгнаник Принц. И старец с напукани от жажда устни, и крал на астероид без поданици, и изгладняла пустинна лисица, търсеща за последен път любовта.
Изкатервам се на най-високата дюна. Сърцето ми бие с ехото на всички миражи. Малките бръчици покрай очите ми да пълни със скърцащи песъчинки. Пауза съм. Своята. Отпивам глътка вода. Залезът идва. И остава, сякаш завинаги. Като че ли светът спира, потънал в това светлинно злато, в мантията на тишинатa, която космосът е довял. Дори вятърът напълно замира. Всичко изведнъж е простено. Изпито и платено. Изстрадано. Надживявано. А залезът не свършва. Приемане e. Пускане. Съм.
Сякаш съм някъде отвъд смъртта.
Tам, зад многото дюни, ме чакат палатковият лагер, огънят, факлите, фенерите. И нощта. Не бързам. Тук, в пустинята, нощите са обсипани с милиарди искрящи небесни звезди - никъде не са така видими, както насред пясъците. Няма електрически светлини, булеварди, неони. Звездите се изсипват върху теб като благословии, пътували безчетни светлинни години към сетивата ти. Целуват клепачите ти и като снежинки падат в дланите ти. Звездите в нощното кадифе са си пожелали теб, а ти си го сбъднал.
Някъде сигурно има скрит кладенец. Принцът го бе казал, а Екзюпери го бе написал. Лисицата знае пътя дотам. Но все така няма кого да заведе. Пустиня е. Друга планета.
Пустиня е океанът от пясък.
Океан - пустинята от вода.
Той е Началото. Краят е тя. От него животът с прилив пулсира. И в НЕЯ се сраства с вечността.
Светът ни - пясъчен часовник огромен - времето стрива всичко, в тленността раздробява, смила до зрънце, кара го да отмине. Да спре. Да е бивше. Епитаф. Нечут реквием.
Долната част на пясъчния часовник - това е пустинята. Изтеклото. Всичкото. Нищото. Пясък и прах. Скалите, пътеките, стълбите, виковете, крилете на птиците, на майките дланите, на изгревите алената душа - всичко се е изсипало там : прашинка по прашинка, след частица частицата. Имало го е, със значимостта си сияло. Обичано, ликуващо, привидно вечно. Там - в горната част на пясъчния часовник, с първото изплакване на младенеца, с мелодиите, с мига.
Пустините.... Направени са от времето ни. От илюзията ни, че сме вечни.
От вкопчването в лъжепророци.
От войни. И глад.
Въпреки, че сме сити!
Аз създавам пустинята. В суетата си. И в умората. Ти създаваш пустинята. В плановете за вдругиден, в покупките, в клюките. В съмненията си.
Докато танцуваме в потъващите си пясъци, тя чака. Пустинята. Знае. Владее всяко "утре". И следутрието на "утре".
Има ни! Миг сме. На ръба на пустинята. Криле сме. Още секунда, преди да сме прах.
