... защото квадратчетата никога не съвпадат. Колкото и да се опитваме да съчетаем големината и цветовете им. Без значение, как ни се иска правите ъгли в "кутийките" им да ни гарантират сигурност. Защо в тях се лутаме, изгубени? Кажи ми.
Мой близък познат, едва няколко години по-възрастен от мен, изгуби битката с рака, за който само допреди месец дори не подозираше. Вгледан в квадратчетата на делника си, изгубен в карираните задачи. Съгласен с "изискването" им, хубавото да се отложи още малко. Догодина. Или следващата после. Когато квадратчетата най-сетне съвпаднат. А междувременно инвестира още и още и още от себе си в шеметна научна кариера.
В последния свой ден, в болничната стая, той тъжно, с недоумяваща изненада възкликнал:"Та аз дори не видях Гърция. Нали имах време?!".
Нямаме.
Сигурно в неведом ден, в някоя болнична стая, напускайки света и аз безпомощно ще въздъхна за пропуснатото. Точно като теб. В съседната болнична стая. Ще поклатим глава, ако имаме сили за това, не вярвайки колко нелепо е било да доказваме, да обясняваме, да чакаме, да купуваме. Да отлагаме...
Но сред пропуските ми няма да има ненаправени пътешествия! Смяна на континенти и климати, на изписани страници - с бели. Влюбванията. Моите. В личности, в кули на дворци, в приливи, във веничките, спускащи се към нечия длан, в залез, в герои на книга. Нека отсъства кариерата. Аплаузите нека спестени останат. Признанието - тяхното, твоето. Нима биха ми липсвали между преливанията, подлогата и системите на една болнична стая? Кажи ми.
Ето, Лас Палмас. Столицата на островите на вечната пролет. Да, и през февруари, и през август, и през декември температурите са почти без разлика - само на крачка от едно триумфиращо лято, с всички изгорени мостове към всяка зима. Имам си пролет след лятото ми. Колко лесно бих си помислил, че имам дори време. Но онзи ден човек, който уж бе имал всичкото време, с няма почуда в огромните си сини очи, издиша последната своя секунда. С много предходни аплаузи и нито трошица тюркоаз от залива на малък гръцки остров. И... какво от това, че квадратчетата на дните му даже почти съвпадаха, че бяха така харесвани, тъй правоъгълни, ръкопляскани още и още ?
Моите - НЕ. Сблъскват противоречията си, не хармонират, срещу обезцветеното с багрите си смело се втурват. Квадратчетата ми няма как да са с прави ъгли. Понякога даже са кръгли. Понякога от тях проникват цветя - плахо ги поднасям на личността, замъка, залива, залеза, в които съм влюбен. Смело мечтая, как плахостта се събужда, в дързост преродена внезапно. Точно днес.
И имам! Своята пролет веднага след лято. Нали ние самите решаваме, кога и защо да е есен и изобщо дали?! Нали сме сезоните, всичките! Нали сме само сега? Вечни и еднодневни. Кажи ми.
Джак Керуак бе написал, че губим един след друг обичните си, приятелите, а накрая и собствения си живот, защото докрай не вярваме в Нищото.
Обратното на нищото е Сега.
Този остров.
Тази липсваща точка в края на изречението
