Както първите дни от едномесечния ми престой на остров Бали родиха една приказка в мен, така и последните написаха своята на сбогуване...
Слънчев лъч сякаш разполовил яйчената черупка, строшавайки белите й окови, и така започнал животът на птицата. Там, заедно с другите новоизлюпени, в покритото с мъх гнездо върху старото дърво, близо до забравения от всички храм с прегърбения стар монах. Там, в сърцето на смарагдовата гора.
Дните идвали и тихо си отивали. Родителите на птичката долитали, за да хранят нея и останалите в гнездото, а после отлитали в трескаво търсене на още прехрана. Всеки ден слънцето ослепително блестяло по пладне и малкото птиче заспивало дълбоко. Нахранено. Несамо.
В един следобед то отворило очи след съня и във внезапната тишина с почуда осъзнало, че в гнездото няма никой друг освен него. Безшумна змия се била промъкнала и погълнала другите. Родителите долетели в следобеда, били объркани, тревожно пърхали с криле, безпомощно извивали малките си шии, отчаяни писукали, взирайки се търсещо между клоните.
След този ден птичето прекарвало дните си само. Никога повече не видяло единия от родителите си, а другия се връщал с храна по-рядко от преди и оставал в гнездото все по-кратко. Един ден повече не се появил. Малката птичка останала сама в гнездото си.
И постепенно забравила, че е птица...
Понякога чувала размах на прелитащи криле, виждала птичи пируети, но за нея това били само размитите контури на чудновати същества от сънищата й.
В смарагдовата гора превалявало често. Птицата пиела от стичащите се по листата дъждовни капки. Когато дъждът не идвал, оставала дълго жадна. Сгушена в гнездото. Тиха. Примирена. Малка. Нечакаща. Никой не й показал, как да лети. Никой не я нарекъл птица. Понякога, преди да се унесе в сън, с плаха надежда очаквала, че змията ще се върне и за нея. И повече няма да се събужда. А ще остане завинаги в един сън с причудливите летящи създания.
Старият, едва кретащ монах от порутения, забравен от всички богове храм, идвал понякога и оставял за нея оризови зрънца в старата черупка от кокосов орех до ствола на дървото. Свенливо птичката се спускала с катерене и нахранвала малкото си телце, преди отново да се изкачи с мъка до гнездото. Никой никога не й показал крилете й.
После... После и старият минах спрял да идва. Може би боговете си спомнили за него и го избавили от старостта и света. Змията на времето погълнала и него. Птицата останала гладна. Още един ден. И още един ден. Гладна. И още един ден. И още. И още един.
Била съвсем слаба, сгушена в гнездото, тихичко влизала в онзи сън без край. Малките й клепачи уморено за последен път се притворили.
Но в този миг забелязала искрата на пламъци. Смарагдовата гора изгаряла в пожар. Само след минута се подпалило и дървото с гнездото. Огънят със змийско съскане си проправял път нагоре, поглъщайки клоните и листата. Достигнал гнездото. Кладата му обградила всичко.
И в тази секунда птицата с вик излетяла. С крясък от болка в опърлените криле, с вопъл на освобождение. С писък на спасение. Отлетяла. От огъня и пожара. От глада. От затвора на времето си.
Това е краят на приказката, написана от дните ми (до)тук. Може би птицата отлетяла единствено в последния си сън. А може би крилете й със силата на всеки инстинкт я понесли нагоре, но огънят я овъглил в неумелия й първи полет. Или пък днес, в други гора и гнездо тя долита, за да нахрани своите малки. Чуваш ли малките й криле?
