В императорските градини Хама-Рикю златото на зимния следобед се потапя в бронз, а бронзът постепенно потъмнява в кехлибар. В огледалните води на езерото денят хвърля прощален поглед. Върху терасата на плуващият чаен павилион, в чашата е останала само глътка.
В продължение на епохи – това е мястото за уединение, за откъсване от излишни думи и мисли, за вслушване в цветовете на личната тишина. Създадени като владения на императора, а по-късно на шогуна, градините допреди петдесет години са били непристъпни за случаен досег. По каменните им пътеки се стелела само деликатната коприна на бродирани кимона, а пейзажите върху най-изящните ветрила са преливали в тайнствата на градините.
Вместо стълбове на ограждащ зид, днес небостъргачите на ултрамодерния квартал Шиодоме прегръщат тези 25 декара на съзерцанието.
В спускащата се вечер, 8 километра западно, взорът на един малък паметник е все така отправен към изходната порта на гарата Шибуя. Вярната Хачико – кучето, прекарало 9 години на това място, очаквайки стопанина си, който никога повече нямало да се върне. В студа на всички зимни нощи и в самотата на най-страшната загуба. Очите на Хачико не се отделяли нито за минута от вратите на гарата. Вярвала, че стига само да чака достатъчно дълго, ще материализира, ще върне най-обичания обратно. Кучето със сърце на Пенелопа. Вречено. Завинаги. Дори умирайки, с последни сили вдигнала глава от постелята, търсейки с помътнял поглед силуета на стопанина си в очертанията на изхода. Вярвам, че тогава, в онзи миг, той най-сетне се е появил. За да я вземе със себе си. За да я отведе надалеч в нощта.
Вечерта е потопила в тъмно индиго небето. Ето, 5 километра на север, една сияеща в алено „айфелова кула“ с височина 333 метра сякаш пулсира в очите на гледащия. Построена преди 65 години по модела на своя първообраз в Париж, но с цели 3 метра по-висока, тя отдавна е непризнатият, но безспорен символ на Токио.
Да, тя също има своя собствен наследник в същия този Токио – при това със своите 645 метра почти два пъти по-висок. Но въпросната нова кула с име „Небесното дърво“ все така не успява да наложи контура си в представите, в иконографията на почти 40-милионния град. Не се превръща в негов герб.
Париж има само една Айфелова кула, а японската столица има само една TOKYO TOWER. Хачико остава докрай вярна само на едно човешко сърце. За нея то не си е отишло, не е спряло да тупти чак до последното потръпване на собственото й, кучешки вярно сърце.
Нощта е дошла. Духове и спомени прекосяват пространствата. Макар и невидими, в безветрено мълчание Хачико и стопанинът й прекосяват някой от мостовете на Токийския залив. Неразделни и вечни. Цяла една нощ.
