Преди четири века на един от високите хълмове в близост до Виченца бил построен дворецът - вила Ai Nani. Неговите тавани били изрисувани от именития художник на късния ренесанс Джовани Батиста Тиеполо, а салоните - от неговия син Джовани Доменико. Названието Ai Nani („Джуджетата“) идва от историята за младата графиня Ланна, живяла преди столетия тук.
В първите години след нейното раждане, родителите й разбрали, че тя ще остане джудже. В онези времена, непосредствено след бездънния мрак на Средновековието, това да си лилипут, те превръщало в презрян обект на подигравки, в неволен шут. В сочен с пръст обект на презрение, който сякаш напълно заслужава всяка гавра, защото в очите на другите изглежда като жалка твар.(Питам се дали тази ненавист е много по-различна и днес...)
Благородническата титла на малката графиня нямало да й помогне в тази участ. Ето защо родителите й, в стремежа си да я предпазят от злост и болка, построили този неголям замък високо на хълма. Обградили го с приказни градини и високи зидове. Всички камериерки, готвачи и градинари били джуджета. Дори гувернантката.
Така малката графиня живеела сред себеподобни и в живота й присъствали единствено хармония и музика. Защитеност. Цветя. И красота. Разбира се, майка й и баща й я посещавали (те живеели в своя дворец във Виченца), но Ланна с присъщата на всяко дете простодушност, не виждала в тяхно лице „великани“, а само обичта, идваща, за да й даде прегръдка.
На своя дванайсети рожден ден малката графиня тайно се измъкнала от уединението на двореца. Разхождала се край поточето в близката гора и срещнала младеж от недалечното село. Тя плахо му се усмихнала и направила реверанс, а той като я видял, избухнал в смях. След това стрелял с думи от упор: „Какво смешно и грозно джудже си ти!“ и я блъснал във водата, заплювайки я. После продължил по пътя си като продължавал да се хили.
Ланна останала сама, запокитена в рекичката, вгледана в отражението си. И изведнъж то й показвало само една гротеска. Сякаш дори водата й се присмивала.
Според преданието именно там я намерили после. Мъртва. Сърцето й се пръснало на хиляди тъжни, удавени, безнадеждни парченца.
Когато векове по-късно Оскар Уайлд чул това сказание, той написал своята сърцераздирателна приказка „Рожденият ден на инфантата“.
Но в неговия текст има съществена трансформация: джуджето е малко момче, изоставено от много години сам-самичко в гората, живеещо в безгранично щастие сред цветята и с музиката на птиците. В красота. Безсловесно. Служител на замъка случайно го открива по време на лов и насилствено взема със себе си за забавление на принцесата. На дванайсетия й рожден ден малкият лилипут е изправен пред нея, натъкмен с пъстро костюмче, направено от разноцветни парцали и обшито с безброй звънчета. Придворните се смеят, инфантата се смее, всички не спират да се смеят...Подиграват се на вида му. Но в своята чистосърдечност джуджето решава, че всички му се радват от сърце. Поклаща се все по-ентусиазирано, танцува все по-сърцато и с цялата си душа се усмихва. Звънчетата му като че ли пеят, съветът го обича сякаш...
Принцесата и дамите й се заливат от смях. После се оттеглят за грандиозния бал. Дочува репликата на инфантата, подхвърлена през рамо: „Ах, тъй отвратително, че чак наистина смешно!“. Джуджето остава само и градинарите грубо го пропъждат. Стъпкано, погаврено. Внезапно осъзнало своята присъда да бъде различно. Да буди завинаги погнуса. Жалко дори в собствените си очи. С всичките замлъкнали звънчета на нелепата си, шарена дрешка.
После, там, прогонено, пред зидовете на двореца, то ляга сред цветята, вгледано в летящите птици. И тихо, съвсем тихичко, умира в скръбта си. А птиците и цветята не спират да му повтарят: „За нас ти си най-красивият. Ние обичаме теб! Не си сам, ти си един от нас“. Но джуджето нямало как да ги разбере.
Ние, хората, така и не сме се научили да говорим езика на птиците и цветята, нали? Вместо това все по-добре умеем да се присмиваме, сочейки с пръст.
